Посредствеността

Сряда, неделя, сряда, неделя, сряда, неделя, сряда, неделя, сряда, неделя… Докога може да продължи това?

Хваление, молитва, проповед, молитва за болни, събиране на дарения , хваление, от време на време кафе, хваление, молитва, проповед, молитва за болни, събиране на дарения , хваление, от време на време кафе, хваление, молитва, проповед, молитва за болни, събиране на дарения , хваление, от време на време кафе… И така ден след ден, ден след ден чувстващи се духовно извисени и спасени. Слънцето продължава да си свети, вятъра да си духа, да си казваме по едно алуминиево ‘слава на Бога’ и т.н. Но дали това не е едно фалшиво спокойствие

„когато се удариш в решетките на твойта свобода… когато падаш и си мислиш че летиш… Нека бъде светлина…“ /Васко Кръпката – Подуене Блус Бенд/

Без да бъда много остър, църквата днес в България е точно в това състояние. Мислим си, че всичко е наред и летим, имаме си проповеди, зали, събрания, а България тъне в езичество – страшната истина е, че падаме. Какво прави църквата? Ами да ви кажа: конференции за симулиране на дейност, строителни проекти за освежаване на архитектурата в българския град, библейски училища за теолого-фолософско костюмарство (разбира се има изключения).

Толкова ли сме късогледи!?! Как така пропускаме важните неща? И така съм почнал с В. Кръпката, който пее: „аз искам просто приятел верен в труден ден“ – къде са тези приятели, къде е това приятелство? Християните в България като че ли са доволни от това, което имат. Доколкото си спомням обиколките около Ерихон бяха само 7, а ние сме някъде на 77-та. Докога ще обикаляме? Докато изтъпчем един ров и той ни покрие ли? Тъжното е, че много малко християни са истински т.е. искат да растат, да се доближават до Бога. Наслушал съм се на свидетелства от типа на: „докато се къпех в банята се подхлъзнах и Бог ме предпази да не се ударя в някой ръб.“ Посредствеността е навсякъде! Много хубаво го е казал и Оскар Уайлд: „Всички сме в лайната, но някои от нас гледат към звездите!“. Има едно нещо, което наричам духовен цинизъм. Или с други думи, много хора виждат проблеми в живота си, проблемите в църквата и единственото, което се прави в този случай с празен иконописки поглед отправен към облаците е да се каже: Бог ще се погрижи. Така ли?! Кипвам и ми се иска да натроша някой църковен стол или амвон, чувайки тези неща.

„…когато ти се пее, а започваш да крещиш. Нека бъде светлина…“ /Васко Кръпката – Подуене Блус Бенд/

Има ли надежда? Разбира се, нали Бог е жив!!! Как ще се събуди църквата от коварния сън на посредствеността и късогледството? Мисля, че не е трудно всеки християнин сам да се досети за отговора. Но нека все пак да си кажа мнението. Църквата днес трябва наистина да функционира като Христовото Тяло, което се управлява само от Главата – Исус Христос. Днес християните отчаяно търсят своя Саул, който да ги води и като го намерят му правят фен клуб. Трябва да се отърсим от тези биберони и от това да си мислим, че белите ни коси се дължат единствено на мъдрост! Повече не бива да си гледаме вратовете на така наречените „служби“, а да се гледаме в очите, да споделяме един на друг греховете си, тревогите си, радостите си, за да можем да си казваме „брат ми“, а не „врат ми“. Целта е една – Нашият Истински Баща, Пътят е един и Посредника е само един – Исус Христос!

Венци Данев